* * *

Часът на Бика. Настъпва тайнството. Спира времето.

Изтриваш отпечатъците по устните ми с червена роза.

Изчезват прорезите набраздените ми устни стават гладки,

с дъх на бор, смола и медено покритие.

Хващаш изтръпналите ми ръце - пречупени, със кръв замръзнала по вените.

Здраво, с нежна мъжественост ги издигаш нагоре - за да политна, сякаш като съживена птица.

Притискаш ме, притискам те и аз с мойта малка сила.

На земната жена, пронизала с очи Безвремието.

- ,,Твоето щастие съм аз, не го

- ,,Ти си моето щастие, Животе мой!”

Розата на тайнствената връзка в часа на Бика разцъфтява. Бодлите й раздират прилепналите ни тела.

Капчиците кръв се изпиват от спрялото Време...

Часът на Бика изтича.

Стрелките на часовника отново се задвижват.

Времето продължава своя ход...

Все напред.

Не ме оставяй в дланите насечени на моите предишни дни.

Кръвта, избликнала от прорезите, ще ме дави до припадък.

И ще се боря дълго с лепкавото мое Минало.

Ако ме оставиш ти във неговите длани кървави.

Смола е То.

Полепнала смола по кожата ми -

с цвят на раковина.

Кафява става кожата и губи своята сребриста

белота.

Остава непокрито само бурното й дишане

с отблясъците на кафявото.

Те врязват се във покривалото смолисто

на Миналото мое.

Пронизват го с кафяво-сините си копия,

запратени от кожата -

покрита бяла раковина със смолист саван.

Хриптя в безсилие и моля Настоящето да ми помогне.

То идва –протегнало ръка от светлина

към моята кафява длан.

Изсипват се сегашните ни дни и нощи в ръката ми

със прорези кървящи.

Смолата се топи и диша кожата ми с нова сила.

Безпаметна за Минало.

С отверстия отворени за Настоящето.